Ормузкият проток свързва Персийския залив с Арабско море, а Баб ел-Мандеб е входът към Червено море от Аденския залив. През тези тесни водни пътища минава значителна част от морската търговия и енергийните доставки между Азия, Европа и Близкия изток.
Още в началото на XV век Китай показва интерес към региона. Адмирал Джън Хъ достига Ормуз около 1414 г. по време на една от големите си експедиции в Индийския океан. По-късно неговият флот посещава и Аден, край Баб ел-Мандеб. Китай обаче не създава колонии и не налага пряк контрол над проливите. Пекин търси търговски връзки и дипломатически контакти с вече утвърдените арабски, персийски, индийски и източноафрикански търговски центрове.
След 1430-те години династията Мин прекратява далечните морски походи. Китайските власти пренасочват средства към други държавни нужди и флотът губи предишното си значение.
През XVI век в региона пристига Португалия. Португалските кораби разполагат с тежка артилерия и дават на страната предимство в морските сражения. През 1513 г. португалският военачалник Афонсу де Албукерки напада Аден, но не успява да превземе укрепения град. Две години по-късно той завзема Ормуз.
Португалците въвеждат система за разрешителни, известна като cartaz. Търговците плащат, за да получат право да плават през Персийския залив и Индийския океан. Така Лисабон се стреми да контролира не само пристанищата, но и движението на стоки по море. Властта му обаче остава зависима от военните кораби и от отношенията с местните владетели.
През XVII век за влияние в района се включват Нидерландия и Англия. Нидерландската източноиндийска компания стъпва в йеменското пристанище Моха през 1614 г. След отслабването на португалците нидерландците получават търговски права и развиват дейност в Бандар Абас, срещу Ормуз.
Нидерландците се намесват и в търговията с кафе. Те пренасят растения арабика от Йемен до Ява и разширяват производството там. Това отслабва водещата роля на йеменските търговци, за които Моха е основен център на износа. Съперничеството в региона вече не се решава само с оръжие, а и чрез контрол над стоките, пристанищата и търговските мрежи.
Великобритания получава трайно предимство след превземането на Аден през 1839 г. Лондон сключва договори с местни владетели и племена в Южен Йемен и разширява влиянието си край Баб ел-Мандеб. Аден се превръща във важна военноморска база, пункт за снабдяване с въглища и комуникационен център по пътя към Индия.
Откриването на Суецкия канал през 1869 г. увеличава още повече значението на Червено море и Баб ел-Мандеб. Маршрутът през Суец осигурява по-кратка връзка между Европа и Индия. Великобритания поддържа присъствието си чрез флот, пристанища, договори и съюзи по крайбрежието от Аден до Кувейт.
След Втората световна война САЩ постепенно заемат мястото на Великобритания като водеща външна сила в Персийския залив. Американското присъствие се опира на военни бази, самолетоносачи, партньорства със страни от региона и оръжейни сделки. През 1980 г. президентът Джими Картър обявява, че опит за външен контрол над Персийския залив ще засегне пряко интересите на САЩ.
