През пролетта на 1943 г. българските власти подготвят депортирането на евреите от старите предели на страната към нацистките лагери на смъртта. В няколко града хората са събрани и очакват транспортиране, а влаковите композиции са в готовност.
Информацията за предстоящата акция достига до общественици и политици. Заместник-председателят на Народното събрание Димитър Пешев организира подписка сред народни представители срещу депортацията. Под писмото застават 42-ма депутати, които настояват заповедта да бъде отменена.
Българската православна църква също заема ясна позиция. Пловдивският митрополит Кирил заявява готовност да сподели съдбата на събраните за депортиране евреи и изпраща протест до двореца. Софийският митрополит Стефан изразява категорично несъгласие с действията на властите. Към натиска се присъединяват общественици, интелектуалци и граждани.
След серия от разговори и нарастващо обществено напрежение правителството отменя планираната депортация. На 10 март 1943 г. влаковете не потеглят, а близо 48 000 български евреи остават в пределите на страната.
Съдбата на евреите от Беломорието и Вардарска Македония, които по това време са под българска администрация, е различна и остава тежка страница в историята.
